Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Очаквайте нашата рубрика всеки четвъртък.
Десислава Никодимова е родена на 23 юни 1966 година в София. Тя има 8 титли на България с екипа на ЦСКА, като освен това е печелила КЕШ и КНК, както и редица отличия с националния ни отбор. Една от емблемите на „червените“, дъщеря на легендата на ЦСКА – Аспарух Никодимов.
Госпожо Никодимова, кога станахте част от волейболния тим на ЦСКА?
– Аз започнах много рано, бях втори клас, когато баща ми ме заведе в залата. Но истината е, че не исках
изобщо да тренирам волейбол. Не бях дорасла в началото, даже се чудех какъв е този спорт, трябва ли всеки да пада на земята, след като играе с топката. Това са ми били първите впечатления.. Затова и тренирах малко, след което спрях, отказах се, защото не ми беше интересно, всички бяха по големи на възраст от мен и бяха напреднали. Не ходех, лъжех, че съм на тренировка, а аз с една книжка навън в градинката, седях два часа… После вече, към четвърти, пети клас отново започнах да тренирам. Минаваха треньори по училищата да записват деца и пак се записах при същия треньор – Сашо Божилов. Нещата тръгнаха.
Колко време ви отне да стигнете до женския отбор?
– Сравнително бързо заиграх в женския отбор. Била съм на 16 години. Предишното славно поколение беше все още в ЦСКА – Мая Стоева, Верка Стоянова, Руми Каишева, Цеца Божурина… С Емилия Пашова ни взеха през 1982 година в първия отбор. Не бяхме през цялото време с тях, но това беше годината в която започнаха да ни включват.
Помните ли първия мач, който изиграхте при жените?
– Забравила съм вече. 1982 година, в края на първенството ни пускаха не като титуляри, но влизахме, играехме, колко добре сме играли е друг въпрос. Но след 1983 година вече играехме редовно. Но 
конкретен мач не си спомням.
От това поколение сте, което можеше да играе на всеки един пост, след това към края се ориентирате към конкретна позиция, къде ви беше най-удобно да играете?
– В по-голямата част от кариерата съм играла в центъра. Но при Васил Симов, който за мен беше истински гений, се правеха много различни неща от всички останали клубове. При него беше тази универсалност, всичко можехме да играем. Бях централен блокировач. Моята сила беше основно блок и поемане.
Бих искала да спомена един финал от КНК през 90те години. Наш треньор беше тогава Иван Николов. За да заблуди следващия ни противник, на четвъртфинала, той ни беше разменил ролите – центровете ( Емилия Пашова и аз) играхме крайни нападатели, а крайните ( Тони Зетова, Пенка Натова) играха центрове. И победихме. На следващия ден всички играхме на обичайните ни постове и това беше голяма изненада за противника ни от Лохоф. На финала срещу Алма Ата съвсем малко не ни достигна, за да спечелим отново КНК. Всъщност, с ЦСКА многократно сме достигали във финалната четворка на Купата на Европейските Шампиони, но ако не си я спечелил, това въобще не се броеше за успех.
Освен Васил Симов кои са другите имена оставили трайно влияние върху кариерата ви в ЦСКА?
– Фани и Райчо Шаханови, разбира се! Прекрасни педагози и хора възпитали и вдъхновили ред поколения волейболисти в ЦСКА и Иван Николов, който беше ученик и наследник на Васил Симов.
Разбира се, за гениалността на самият Васил Симов може да се говори много. Той заслужава направо да се напише цяла книга за него. Но повечето треньори с които съм работила са били много добри.
Накъде поехте след осмата титла с ЦСКА?
– Първият отбор, които ме поиска беше „Расинг Клуб де Франс“. Две години бях техен състезател, станахме шампиони на Франция. Това беше един от най-старите френски отбори, основан в началото на 20-ти век. След това играх две години в Италия и после отново се върнах във Франция в същия клуб. Към края на кариерата ми, с отбора на Расинг Вилбон 91спечелихме Купата на Франция и тази на Европейската Конфедерация (CEV) .
Кои бяха по-емоционалните мачове в които играхте с ЦСКА? Силните, любимите ви срещи?
– Разбира се любима ми е тази с която станахме за първи път шампиони с Васил Симов през 1985г. Срещу Левски беше. Ние бяхме ученички повечето момичета, никой не ни включваше в сметките, но последния мач си го спомням много добре. Има такива мачове, както се казва, „пиле не може да прехвръкне“. Те 
нападат, ние блокираме, те нападат, ние блокираме. Още си спомням усещането, силата на топката, която се връщаше в тяхното поле.
Имахте ли по-трудни моменти, контузии или други проблеми свързани с онзи период?
– Имала съм два периода с гипс на глезена и винаги толкова страдах, исках да играя. Но като цяло, по-сериозни контузии, не.
Кои ви бяха най-близките момичета в отбора?
– Като цяло бяхме много добър колектив, всички бяхме много близки помежду си. С Емилия Пашова играехме заедно още от деца при Фани Шаханова, както и с Адриана Илиева, която отиде по-късно в
Академик София. Ние така си и вървяхме, от деца, девойки и нагоре старша възраст. С всички сме били близки. Кака Фани ни беше общ треньор с предишното голямо поколение – Мая Стоева, Верка Стоянова, Руми Каишева и беше много интересно, защото ние им бяхме страшни фенки. Бяха ни пример за подражание. Когато се окажеш с тези идоли в един отбор, в началото си като парализиран. След това те толкова добре се отнасяха към нас и ни помагаха за всичко. И до ден днешен сме близки приятелки. В ЦСКА поколенията преливаха от едно към друго, предавайки си и съхранявайки този дух на взаимопомощ и приятелство, толкова важен не само в колективните спортове, но и в обществото като цяло. Когато тези преди нас заминаха да играят в чужбина, със следващите които се включиха в женския отбор- Тони Зетова, Юлия Иванова и др., също се разбирахме прекрасно. И до ден днешен сме в приятелски отношения. Имах и голямото щастие да играя със сестра си Елица Никодимова, както в ЦСКА и Националния отбор, така и във Франция.
Предполагам, че е имало и допълнителна нотка на напрежение у вас, предвид фамилията която носите. По-трудно ли беше да играете на полето с тази славна фамилия?
– Ами да. С днешна дата човек вижда различно нещата. Много съм благодарна, че баща ми ми е баща, на първо място като човек. Той ме насочи към спорта и винаги ме е вдъхновявал. Но на младини исках да 
казват това е Деси, а не това е на Паро дъщеря му. Звучеше ми, като че ли „абе тя е на Паро дъщерята и затова е в отбора“. И си мислиш, че си нещо отделно. Нормално е, не съм искала да има ходатайстване. Сега гледайки назад, разбирам, че без неговият пример вероятно не бих имала такава кариера в спорта.