Повече от 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. След като наскоро се върнахме назад във времето, за да представим част от най-големите легенди, носили екипа на великия ни клуб, в новата ни рубрика „Съперниците ни за нас“ ще разкрием интересни истории и незабравими спомени, разказани от нашите спортни противници. Рубриката е уникална по рода си и с нея бихме искали да отдадем уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност. Ще научите за битките на полето, за приятелствата, за голямото съперничество, без което нашите шампиони нямаше да бъдат това, което са – Червените волейболни сърца на България.
Очаквайте нашата рубрика всеки четвъртък.
Валери Миланов е сред водещите волейболисти на Славия от 70-те и 80-те години. Част от националния ни отбор, спечелил бронзови медали от Европейското първенство през 1983 година. Шампион на страната с екипа на „белите“. Ето какво сподели Валери Миланов пред нашия сайт cskavolley.com за съперничеството с ЦСКА и емоциите в националния отбор.
Г-н Миланов, ще ви върна назад във времето към битките, които водихте с ЦСКА през годините. Какво помните от онзи период?
– ЦСКА си беше водещ отбор в България. Повечето от 70-80 процента от мачовете ги печелиха. Аз играех в Славия и много рядко се намесвахме в тази хегемония. Но имаше и такива моменти, в които ние печелихме. Такъв беше 1979 година за шампионата на България в зала „Христо Ботев“. Препълнена зала, емоции, 2-2. Последен гейм се играеше, тогава нямаше тайбрек и спечелихме, станахме шампиони. Подобен мач беше и в Кърджали за Купата на България. Финален двубой, пак спечелихме с 3:2. Но както ви казвам, в повечето случаи те печелеха. Но бяхме почти навсякъде заедно с националния отбор. Бяхме в приятелски отношения. И сега сме в такива. Аз даже в момента работя с Петко Петков, бившия капитан на националния отбор. Навсякъде сме заедно, той ми е кум.
Подържали сте добри отношения, макар да сте „враждували“ на полето.
– Много. Бяхме в повечето време заедно с националния отбор. По-голямата част от националния отбор беше от ЦСКА, от Славия зависи от резултатите – четирима, петима човека. Стига ли сме и до седем човека, треньор беше Тодор Пиперков, който бе начело на Славия. Ние бяхме повече заедно в отбора, от колкото със семействата си. Продължаваме да поддържаме отношения – с Борето Кьосев, Любо Ганев, Димо Тонев, Милчо Натов, Петьо Драгиев, с всички сме добри приятели. Само да сме живи и здрави, за да може да се чуваме.
Би било страхотно да се виждате веднъж в годината…
– Със Славия имаме такава практика, да се събираме почти всяка събота. С ЦСКА по-рядко, защото те са по-ангажирани. Това че сме били противници на терена не означава, че не трябва да си запазваме отношенията. С женския национален отбор на ЦСКА също сме имали добри отношения. Мая Стоева, лека й пръст, Верка Стоянова, Верка Николова. Поколенията в миналото бяха доста различни. Сега вече състезателите ги гледам, всеки се затворил в себе си, няма особена заинтересованост. Някак повече роботи станаха хората.
Битките с ЦСКА ли бяха най-върховното изпитание за вас?
– Да. Основните мачове бяха между нас и ЦСКА, както и с Левски. Това беше гвоздеят на програмата.
Тези мачове помогнаха ли ви за индивидуалното развитие?
– В тези години ЦСКА играеше финали на европейски първенства, така че бе напълно нормално да е така. Със Славия също стигахме до определено ниво, трупахме опит. По подобие и на националния отбор, който беше изключително силен. Бяхме единственият колективен тим, който имаше право да участва на Игрите в Лос Анджелис, но знаете какво стана тогава. 4-годишен цикъл отиде на кино. Няма да забравя никога, играхме Балканиада, седнахме да вечеряме и Васко Симов, Бог да го прости, дойде и ни каза „Момчета, имам много лоша новина за вас, федерацията ни каза, че отказваме да участваме на олимпиадата. На другия ден не можехме да намерим от 12 човека, кой да играе. Година преди Лос Анджелис бяхме на турнир в САЩ и нивото ни бе такова, че да вземем медал. Единствено СССР можеха да ни бият.
Доста силен отбор бе в онези години.
– Абсолютно. Но волейболът беше друг, мачовете започваха и не се знаеше кога ще свършат. Затова и не ни даваха по телевизията, защото нямаше как да заложат в програмата. Имали сме срещи, които продължаваха по 4 часа, накрая не можехме да стоим на краката си.
На фона на класата в ЦСКА, колко трудно се пробиваше в националния отбор?
– В моя период от Славия бяхме пет човека, още толкова от ЦСКА и двама от Левски. Другите не се класираха. Ядрото зависеше от класирането в първенството. Ако Славия е шампион, повечето сме от нашия клуб, ако ЦСКА е шампион – повече хора от тях. По наше време се раздаваха точки за класиране и който имаше повече, прибираше по-големи пари.
Това не създаваше ли предпоставки за конфликти?
– Категорично не. Ние сме друго поколение, друго тесто хора. Не е имало скандали по време на мачове, разправии със съдиите. Отговорността при нас бе на изключително високо ниво. Отделно си помагахме клубовете. Когато ЦСКА отиваше в чужбина, се връщаше с някоя комбинация и веднага се показваше на останалите. Всички печелеха от това. И сега да вдигна телефона на Борето, веднага правим организация.
Накъде поехте вие след това?
– Заминах за Швейцария. Бях първият българин там. Няма да забравя Кирил Николов ми каза да се представя добре, за да прокарам пътеката натам. 4 години бях там, после заминах в Кипър, където бях с Петко Петков, три години станахме шампиони на страната. Отидохме там и приключихме хегемонията на Анортозис. Исках да играя в Италия, но федерацията ме натисна за Швейцария.
Не ви ли липсваше волейбола като прекратихте кариерата си?
– Започнах 70-та година да играя, бях свидетел на финала на Световното първенство срещу Германия, който загубихме от 2:0 гейма. Тогава баща ми ме натисна да стана волейболист и съм му бил винаги благодарен. Така че, като реших да прекратя, след това не ми е липсвало. Този волейбол е много различен от онова, което ние учехме. Дистанцирах се, защото това, което видях, прибирайки се от чужбина, бяха хора, които не познавам. Отдръпнах се, защото не бяха моите хора. Ходех в началото, като отвориха „Арена Армеец“, след което спрях. Гледам по телевизията, но не изпитвам такава тръпка.
Какво бихте пожелал на читателите на cskavolley.com?
– Да вярват. Да вярват, че успехите могат да се повторят. Има хубави състезатели, много добър материал при по-младите, добри треньори, но трябва да им се подобри ситуацията. Не може да получават по 500-600 лева и да очакваш нещо от тях. По наше време бяхме военни, рапортувахме след мач. Сега свършва тренировката, отиват на дискотека. Но смятам, че ще дойдат пак добри години за нашия спорт.