Повече от 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. След като наскоро се върнахме назад във времето, за да представим част от най-големите легенди, носили екипа на великия ни клуб, в новата ни рубрика „Съперниците ни за нас“ ще разкрием интересни истории и незабравими спомени, разказани от нашите спортни противници. Рубриката е уникална по рода си и с нея бихме искали да отдадем уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност. Ще научите за битките на полето, за приятелствата, за голямото съперничество, без което нашите шампиони нямаше да бъдат това, което са – Червените волейболни сърца на България.
Очаквайте нашата рубрика всеки четвъртък.
Таня Гогова е сред най-големите имена в женския ни волейбол. Тя е 9-кратна шампионка като състезател с екипа на Левски, а освен това има и една титла като треньор на „сините“. Дълги години капитан на националния ни отбор, с който печели европейски златен медал и трето място на Олимпийските игри в Москва. Ето какво си спомни тя пред cskavolley.com за годините на съперничество с нашите състезателки.
Г-жо Гогова, съперничеството между ЦСКА и Левски винаги е било емблематично, но през 70-те и 80-те години то бе пословично. Така ли бе и за вас?
– Съперничество помежду ни имаше само на мачовете. Най-големият ни конкурент на времето беше ЦСКА, но съперничество в истинския смисъл на думата, нямаше. Това бе едно незабравимо преживяване. След всяка загуба имахме възможност да изчистваме грешките си за следващите срещи. Спомням си също така, че на мачовете с ЦСКА, тогава играехме в зала „Христо Ботев“, от светофара имаше конна полиция. Преминавахме през един кордон през публиката, за да влезем в залата, която се пукаше по шевовете. Такова нещо, аз от години не съм видяла. В лявата страна сядаха привърженици близки на Левски, в дясно привърженици на ЦСКА. Аплодираха се. Беше съвсем нормално. Е, имаше и конфузни ситуации, но преобладаваха хубавите моменти. По време на мачовете беше едно, винаги имаше съперничество, но след него сме се разбирали прекрасно. Трябва да ви кажа, че разочарование винаги е имало след загубите, но такава е играта. Във волейбола няма равенство и трябва на всяка цена да победим. Бързо отминава разочарованието, защото идва поредният мач. Не сме подценявали другите отбори. Но бяха на по-ниско ниво от ЦСКА и нас.
Може ли да се каже, че това съперничество в годините, ви е помогнало и за вашето развитие като играч?
– Да. Пълната зала в срещите с ЦСКА ни е карала да покажем най-доброто. И двата отбора сме се стремели към това. Наистина тогава ставаха страхотни мачове. Това те кара и по-добре, и по-добре да играеш, като чуеш аплодисментите на любимата си публика. А оттам води и към личното развитие.
Казахте, че извън полето е имало голямо уважение между вас. Споделете с cskavolley.com имахте ли приятелки от „вечния съперник“?
– Да. Мога да кажа смело, че оттогава до момента ние останахме много близки с Верка Николова, Верка Стоянова, Мила Кьосева, Руми Каишева. Играехме за националния отбор. Това приятелство се е запазило. Събираме се, когато тези, които не са в България, се приберат. Особено аз с Верка Стоянова съм в много близък контакт. Постоянно се чуваме. Казваме си „Обичам те“. Представяте ли си? За какво съперничество може да говорим?! Няма го. Наистина го няма.
И все пак, имаше ли някакво деление на ЦСКА и Левски, може би в националния отбор?
– На времето бяхме по пет от Левски и пет от ЦСКА. От Марица и Славия по една. Имало е дрязги. Но те са преодолени с помощта на треньора, с наша помощ. Това е нашият национален отбор. Там са най-добрите, на които са гласували доверие. Трябвало е да го доказваме и сме го правели. С двама от големите треньори съм работила в националния отбор. Моят живот като състезател мина в подготовката на Васил Господинов. На него дължа, да не кажа всичко. Дори да е имало нещо, аз лично не съм го усетила. После със следващия треньор на националния отбор Васил Симов. Даже, сякаш той „гонеше“ повече момичетата от ЦСКА. В смисъл гонеше в тренировъчния процес. Тези отношения между Левски и ЦСКА винаги са били в рамките на нормалното.
В онези години сте били и доста разпознаваеми по улиците. Получавали ли са се подмятания от „вражеската“ публика?
– Не, категорично! Напротив, дори са ме поздравявали. Това са моите лични спомени. Като излизахме по развеселени гледахме малко по-скромно, че не знаеш какво им е в главите. Но спокойно всичко е било. Тази публика на времето още си е спомням и на европейското в зала „Универсиада“ беше страхотна.
Какво бихте казали на читателите на cskavolley.com?
– Преди всичко да са здрави и да възпитават положителни неща у себе си. Да уважават противника, защото не се знае какво ще се случи. Догодина може да в е този отбор, който ще вика против него, ще му се смее. Да бъдат по-възпитани. Но това сякаш не се гради, когато си постигнал всичко. Това се гради още в ранна възраст, в малките отбори. И това е голяма заслуга на треньорите, които трябва да им дават, а не да ги насъскват. Да бъдат толерантни. Още по-големи от нас. Здравето е най-важно, но и успехите. Щом са станали волейболисти трябва да гонят. Много труд и много лишения. На ЦСКА само успехи.