Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Очаквайте нашата рубрика всеки четвъртък
Стефан Христов е фигура, която е неизменно свързана с историята и успехите на ЦСКА. Роден на 3 април 1942 година, той работи близо 5 десетилетия в изграждането на таланти от школата на „армейците“. Дал е път на стотици волейболисти, както при мъжете, така и при жените. Под негово наставление ЦСКА печели 29 титли в различните възрастови групи. Баща на легендата на „червените“ Пламен Христов.
Г-н Христов, през годините вие се превърнахте в една от емблемите на ЦСКА по отношение изграждането на състезатели за мъжкия и женския отбор. Как обаче започнахте работа в клуба, връщайки ви назад във времето?
– Всичко започна, след като приключих състезателната си кариера. Бях част от отбора на Славия, а след като прекъснах ме взеха в ЦСКА. Тогава основаваха школата и бях потърсен от Спиридон Зегов. Иван Шахов тогава отговаряше във федерацията за волейбола и аз бях вече шампион веднъж със Славия, при това с Александър Попов. В Смолян беше, дойде Зегата и ми предложиха работа, заедно със заместника на ЦСКА. Казаха, че основават школа. Предложиха ми да развиваме волейбол. Приех, защото това бе най-перспективният отбор – ЦСКА.
Как се работеше в онези години с талантите на ЦСКА?
– Имаше много желаещи деца. Много голям избор. Аз бях намерил един доктор, с когото по ръцете и костиците, определяхме кой, колко ще расте. И след като минаха години съм ги търсил тези младежи и действително на 97-98 процента е бил прав. Аз имах и други методи – размери на краката. Ако една година не увеличи номера си, значи спира да расте. И още много признаци има. Но така започнах. Смея да кажа, че за онези години нашата школа беше номер едно на Българи. Новаторски модел. Митко Златанов беше ходил в Америка и донесе един каталог. Много верен каталог беше, ама някъде изчезна във федерацията и не можахме да го върнем. Тогава по него мерехме ръцете на децата – слагаха си ги на шаблона и според възрастта ни показваше дали ще растат, колко ще стигнат като ръст. За съжаление това сега не се практикува. Не знам защо – нови треньори, нови манталитети.
Какво беше чувството да градите тези български шампиони?
– Страхотно. От сутрин до вечер ходихме по училищата. Аз съм взимал такси да гоня един тролей, защото видях едно високо, хубаво момче и за съжаление техните не го пуснаха. Бил потомствен музикант. След години го видях слизаше от един самосвал. Прегърбен, нищо не станало с музиката. Гонех ги навсякъде. Ходил съм и на Лъвски скок, турнира по лека атлетика, откъдето взех и Сашо Попов. Не ми го даваха, ама само от начало. После взех Ники Иванов и други момчета.
Колко трудно беше да убеждавате родителите, че техните деца трябва да спортуват в онези години?
– Не беше много трудно. Но ЦСКА имаше авторитет. В началото тренирахме навън, нямаше зали. Тренировките след 19:00 часа. Понякога се случваше така, че идваха дори и родители да ни молят да вземем децата им. Имаше много желаещи. Сега не е така. Откриха се много частни школи, но съм песимист, не излизат много деца от тях, които да продължат. Има си тънкости, това е истината. Аз ходех по училищата, от директори съм искал разрешение и в часовете по физкултура влизах. Молил съм колегите да тествам – бързина на отскок, височина и така подбирах деца. После се свързвах с родителите, давах някои примери от школата ЦСКА. И те идваха на първите две тренировки, убеждаваха се, че това е пътят. Имаше и такива, които не ги пускаха. Но това бяха редки случаи.
Лесно ли се работеше с треньорите на мъжките отбори? Преходът от юноши към мъжете, как ставаше?
– От начало работехме много близко, те идваха, аз предлагах момчета, те ги наблюдаваха взехамаха по две-три момчета. Но беше много трудно да се влезе в ЦСКА, да се пробие в мъжкия отбор. Да ви кажа честно аз гледах да са два метра и над два, другите не ставаха. Имаше трудности не можеш да събереш, всички искаха футбол. Но не съм се отказвал, там където съм ходил и са ми отказвали, после съм се връщал, зимата като стане студено и всички от футбола идваха в залата да играят волейбол. И ставаха нещата.
Кои са имената, които може да отличите като ваши открития?
– Много са, не са един и двама. Вече ви казах за Сашо Попов, за Ники Иванов, Боре Кьосев е мое откритие, Николай Желязков, който води Левски сега, баща му ми го доведе и каза на теб го доверявам. Има още много. Няма клуб сега, в който да няма мои деца. Други заминаха в чужбина. Вървеше работата, тичах, но знех за какво.
От 90-те години и по-младото поколение имате ли открития?
– Имам, разбира се. Сега мога да посоча един Теодор Салпаров, както и Влади Станков. До последно съм търсил и съм развивал таланти.
С кои ви е било по-лесно да работите – с по-високите или по-ниските играчи? Има ли разлика в начина на работа?
– Има. Имаше едно момче беше над два метра. Те му се смееха, подиграваха му се. Аз му казвах, че ще дойде ден, когато ще му завиждат. То така се случи, замина за Италия. Малките по-лесно усвояват елементите, по са гъвкави, по-пъргави, но за съжаление под 188 см. отпадаха. И с двата вида играчи се работеше, но по-ценени бяха тези, които са около 2 метра. Сега времената са други, виждате един Жиба, който едва е 1.92, каква кариера направи.
Какво според вас се променя в днешно време, за да не искат толкова голям брой деца да тренират?
– Тежко е настоящото време. Таксите в школите са по 60-70 лева, а има хора, които са безработни. В училищата преподавателите по физическо си основаха вътрешни школи. По какво? Най лесно по баскетбол. След училище детето хапва в стола и отива пак на тренировка в училището. Разделят ги на две, дават им топка и не се занимават. Взимаш им по 20 лв.. Намериш хубаво дете, но допълнително 10 лв. за път и родителят не го пуска. Учителите не помагат.
Как ви се струва в момента ЦСКА? Този сезон, който сега направи и днешните таланти, като Митко Димитров, които успяват да навлязат в първи отбор?
– Винаги може да е по-добре, може да се развиват таланти, но и на треньорите не им е никак лесно. По мое време на републикански първенства в състава задължително трябваше да има двама над 190 см. Иначе не участваш. Това караше треньорите да тичат, да се съобразяват и да търсят. Аз съм ходил и по селски първенства. Сега времената са много трудни, децата са много заети.
Какво бихте казали на вашите наследници в школата на ЦСКА?
– Бих ги посъветвал да не се отказват, да не разчитат, меко казано на финансовата страна, но и да си заработват, да си намерят три четири деца – основни деца, по-целесъобразно, по-целенасочено. Аз съм тренирал такива и в събота и неделя. Натоварено ежедневие, но ще намериш начин. Знаете ли, че все още сънувам, че водя тренировки, че сме по лагери с ЦСКА. Липсва ми. Бих помагал. Макар, че вкъщи ми забраниха да работя и да си гледам здравето, все едно не съм напускал ЦСКА.