Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Очаквайте нашата рубрика всеки четвъртък.
Милчо Натов е роден на 20 декември 1962 година в Мало Конаре. Той е 8-кратен шампион на България с екипа на ЦСКА и е един от най-успешните волейболисти в историята на клуба. През 80-те години на миналия век доминира при мрежата и в атаката на армейците.
Г-н Натов, помните ли кога и как започнахте с волейбола и конкретно в ЦСКА?
– С волейбола започнах през 1974 година. Бях в пети клас. Учих в Мало Конаре, когато една учителка по физическо възпитание от Пазарджик ме видя, че съм висок, слаб и ми предложи да играя волейбол в спортното училище в града. Имаше приемен изпит, монах го и така. Бяха решили в това спортно училище да приемат една година момичета, една година момчета. Тази година бяха момичета и аз уцелих с тях. Първата година тренирах сутрин с момичетата. Така започна моята кариера. Треньор беше, бог да го прости, Дюлгеров на момичетата. Към ЦСКА поех когато трябваше да вляза в казармата. Това беше 1980-а. Пазарджик имаше силен юношески отбор и ме бяха забелязали големите клубове. Тогава бяха само ЦСКА, Левски и Славия. Понеже ме награждаваха за най-добър играч в републиканските първенства и ме взеха в ЦСКА. Влязох в казармата и на другия ден веднага ме изкараха, защото започваше шампионата. И по стечение на обстоятелствата първият ми мач играх в Пазарджик, срещу родния ми клуб. Много емоционално. Бях много притеснен, не знаех как ще ме приеме публиката. Всичко обаче мина добре. Аз и много не съм играл. Ние бяхме повече като резерви. Така мина до 40-ия ден, излизахме да тренираме и вечер ни връщаха. Като се заклехме ни изкараха на хотел на Червено знаме.
Следват страхотни години с ЦСКА. От тези осем титли, които имате с клуба, може ли да кажете кои са най-важни за вас? Като игра на полето, кога се чувствахте най- силен?
– Ние веднага станахме шампиони. Треньорът Милко Караиванов беше голям човек. И една куриозна случка си спомням. Отиваме в Сопот. Настаняват ни в нещо като бараки, комплекс извън селцето. И там имаше орехи. Отиваме на разбора и виждаме Милко брули орехи. Докато ни прави разбора си чукаше орехчета и си ядеше, като си ги изяде ни каза: „Ей, момчета това е!“ И още един куриоз. През 1979-а, на европейското първенство до 21 години в Испания. Нямаше така, като сега разпределител, посрещач, всички играеха почти всичко. И решават да вземат мен и едно друго момче като млади, перспективни, да видим как се играе волейбол. Отиваме на това европейско, там станахме втори, аз не съм влезнал и една секунда да играя. За награждаването ни дават медали, почват да говорят. Ние тогава изобщо не сме знаели езици. И чувам бля, бля Милчо… И един с една голяма купа, ама много голяма и една усмивка тръгва към мен. И аз се притесних и се дърпам назад и викам не, тази купа е за някой друг. Спря се човекът с купата, обърна се и пак викат му „той е“. И чувам от момчетата: „абе, щом ти дават, взимай“. После се оказа, че това е купата за най-млад състезател. Тогава си спомням в самолета ме бъзикаха, че моята купа е най-голяма.
А спомняте ли си кои бяха най-силните ви периоди на полето? Кои са тези години в които се чувствахте най-добре в ЦСКА?
– Между 1982 и 1986 година. 1982-а се уволних, а още преди да го направя вече станахме шампиони, не бях се наложил още. Имаше стари пушки, по-добри. Вече от втората година, така стана, че аз започнах да играя в състава. От 1982 до 1986 година смятам, че ми е най-силният период като състезател в ЦСКА. Всички вестници пишеха, че изгрява нова звезда – Милчо Натов.
Има ли емблематичен мач, който ви е останал в съзнанието през този период?
– Като се замисля, има, мач с Левски. В зала „Христо Ботев“. Победихме 3:2. Тогава Левски бяха много силен отбор. Всички ги даваха, като фаворити. Победихме ги и вече дръпнахме нагоре. Успяхме да станем шампиони. Защото ЦСКА не беше ставал шампион три-четири години. Тогава като ги победихме вече си повярвахме, че можем и ние да станем шампиони. И наистина така стана. И от там три-четири години бяхме като хегемон.
Имахте ли по-трудни периоди свързани с контузии или с някакъв друг проблем?
– Да, през 1985 г имах травма на рамото. Тогава правиха изследвания, оказа се мускул. Беше много труден период, играех с обезболяващи. Трудно беше да направя плонж, да се хвърля и да спася топка. Болки, болки, ама няма спиране. Това мога да кажа ми беше труден момент. Държа ме три-четири години, с много инжекции.
На какво ви научи ЦСКА?
– Един такъв клуб първо те учи на дисциплина. На много точност. Каквото ти се каже, трябва да се изпълнява. Бяхме много дисциплинирани по това време. Всичко беше на високо ниво. Натоварване в тренировките. Дисциплина. Себеотдаване. Точност. Приемственост. Старите приеха нас младите радушно. Успяхме да се наложим в групата в отбора. Много точни са били с нас.
Как се справихте с отговорността да носите този екип и напрежението което съпътства винаги ЦСКА да е на върха?
– Напрежение със сигурност е имало преди мачовете с Левски. То ние бяхме толкова силен отбор, че тези провинциалните ги биехме без проблем. Напрежението беше с Левски, те бяха най-големият конкурент. Снимаха се мачове. Гледаха се, правиха се разбори. Но чак голямо напрежение не си спомням да е имало. Били сме сигурни в нашите си възможности.
А можете ли да кажете, как започнахте да играете като нападател и какви са тайните?
– Нападателите играеха всичко. Можеха всичко. Можеха да забиват и в центъра. Не е специализирано, както сега. Аз си спомням бях много силен на блок. Имах добър усет. И правех добър блок. Тренираше се и висока топка на четири. И висока топка в центъра. Не се нападаше чак толкова много. Само диагонала нападаше. Да кажа така строго специализирани, не сме били. Бях посрещач, но ми се е случвало да играя и диагонал и център.
Кои бяха треньорите на които дължите най-много за израстването в ЦСКА?
– В ЦСКА започнах с Милко Караиванов. След това Васил Симов. При него мога да кажа, че се почувства организация, той отделяше много време за техника. Как правилно трябва да я подадеш. Как трябва да се придвижиш. Как трябва да се хвърлиш. Ако забиваш ниска топка, как трябва за забиеш, да скочиш. Последен треньор ми беше Иван Сеферинов.
А кой ви беше по-близък от съотборниците?
– Най-вече с Петко Петков бяхме близки. Живеехме в един блок, в един квартал. Със Стефан Соколов, Бог да го прости. В блока бяха повечето спортисти на ЦСКА, включително и Петър Лесов. Със Стоян Гунчев бяхме близки, все пак от един регион. Ние бяхме на общежитие. Вечер се събирахме, играехме табла, шах…
Накъде поехте след ЦСКА?
– След като приключих с ЦСКА трябваше разрешение за чужбина. Поех към Португалия. Играх една година на остров Мадейра. Съпругата ми е волейболистка, много по-известна от мен (Пенка Айшинова). Не пускаха мъже и жени под 30 години да излизат, за това отидох сам. Точно ни се беше родила дъщеря, една година изкарах сам в Португалия. Следващата година съпругата я взеха в Турция и аз отидох с нея и там играх още една година. След това вече приключих.
Сега с какво се занимавате?
– Не съм спрял да се занимавам с волейбол. От както не съм активен състезател съм треньор. Сега в момента съм в Италия. Работя предимно с подрастващи и по-големи. Предимно с женско направление. Играем регионални и областни шампионати. Работя и към църквата в градчето, като нашите читалища е. Сутрин помагам в почистването на стаите, следобед в един бар за деца, с бонбони, безалкохолни напитки. И като свърша работното време отивам да тренирам.
Остава ли време да следите българското първенство и случващото се в ЦСКА?
– Да, да следя го. Шампионатът израсна много. Започнаха да се появяват спонсори, дай Боже и други да се включат. Има и играчи от чужбина. Нивото в момента е доста силно Чета постоянно, вълнувам се и от ЦСКА. Сашо Попов се бори много. Браво на него. Ако не беше той мисля, че ЦСКА нямаше да съществува. Мисля, че ще се справи, щом се е заел с тази задача. Пожелавам да се справи, защото клуб като ЦСКА да бъде закрит, да кажем никак не е приятно.
Какво бихте пожелали на момчетата в отбора? Какъв съвет бихте им дал?
– На момчетата от отбора бих им казал да се напъват да тренират, да не мислят как да излязат в чужбина. Първо трябва да се покажат, да се докажат, че се справят и са израснали. Всеки мисли за чужбина, паричките, аз това ще си купя и не отдават много значение на развитието си. Трябва да си станал състезател и след това да мислиш как ще печелиш пари в чужбина, а не първо да мислиш за пари и после да ставаш състезател. Защото в чужбина не е лесно. Да не прескачат етапи от развитието си. Трябва да си върви поред, както сме били ние някога, стъпка по стъпка.
Можете ли да кажете и каква е тайната на вашия успешен брак? Рядко се среща, такава волейболна двойка от един клуб да съхрани толкова дълго брака си?
– Не вярвам някаква тайна да има. Просто сме се харесали и си знаем кусурите. Умеем да си прощаваме. Имаме си и караници, като всяко семейство. Най-вече имаме много голямо доверие един към друг.