Мая Стоева: Бяха ме отписали за големия спорт, но оборих лекарите

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.

Очаквайте нашата рубрика всеки четвъртък.

Мая Стоева е родена на 7 май 1955 година в София. Легендарната нападателка е 4-кратна шампионка с екипа на ЦСКА. Носителка е на КЕШ през 1979 и 1984 година, и на КНК през 1982-ра. С националния отбор е европейска шампионка и бронзова медалистка от Игрите в Москва 1980.

 

Г-жо Стоева, как стартира магията с ЦСКА за вас?

– Всичко започна с обединението на „Септември“ и ЦСКА. Аз започнах с Верка Стоянова и Катюша Ничева в „Красна поляна“. Като се сляха отборите на практика направих и първата си тренировка с отбора. Тогава Мария Минева и Лилия Венкова бяха от по-опитните в ЦСКА и ни протегнаха ръка. Ние отидохме с Фанка и Райчо Шаханови, които ми бяха като родители, много ми липсват. След това треньор ми беше и Петър Милев.

Това ли са емблематичните за вас треньори в кариерата ви?

– Разбира се, те тримата, както и Васил Симов. За мен Васил Симов не подлежи на коментар, благодарение на него бяха постигнати най-големите успехи, не само на нашия отбор, но и на националния. Но ме създадоха Шаханови. Кариерата си я дължа именно на Фанка. Няма вече такива треньори. Тогава ме намираха за голям талант, но трябваше да мина лекарски консулт, защото имах проблеми с костната система. Аз започнах с лека атлетика, бях много добра на дълъг скок. Не знаех какво е волейбол, но моята съседка тогава ми каза „знаеш ли какви шамари бият волейболистите?“. И така ме заинтригува. Но в следствие на растежа ме следваха травми и в диспансера на стадиона дойдоха три величия, които бяха категорични, че от мен нищо не става. А аз вече бях в олимпийски надежди. И голям рев, седя отстрани, а кака Фани идва и ми казва „Абе я не ги слушай тия лекари. Ще правиш каквото ти кажа и ще видиш, че един ден ще носиш слава на България“. Гледам я с широко отворени очи и не вярвам. Но съм пример за децата да не се отчайват. Една година съм непрекъснато с отбора, но без да играя, с много леки тренировки, на стол. Ако тя нямаше това търпение, да ме подкрепя морално, щях да съм приключила със спорта, още преди да започна, а вече бях на 16 години.

След толкова дълго чакане, помните ли първия си мач с екипа?

– Точно кой е първият ми мач, нямам спомен. Но беше при Петър Милев. По-скоро мога да кажа, че беше с олимпийските надежди, когато той беше треньор и на този отбор. Пусна ме да играя в един мач и не ме извади повече.

А кои са най-емблематичните срещи и моменти с ЦСКА?

– Ние имаме страшно много успехи. Но за мен емоционално беше представянето на европейските финали в Лион. Беше от турнира за Купата на националните купи, 1972-73 година, когато заехме второ място. Тогава ми беше първото такова участие и голям успех за мен. След това вече дойде Иван Сеферинов и Митьо Димитров. Митьо беше страхотен психолог. Играем много напрегнат мач и той взима почивка, а ние се ядосваме, защото губим. „Какво сте клюмнали, чакайте да ви кажа…“ и ни разказва виц, ние всички смях и забравяме за напрежението. Така сме обръщали не един и два мача. Много умееше психически да ни поддържа.

Като изключим периода с контузии в началото на кариерата ви, после имали ли сте подобни неприятности?

– Не, защото много ме пазеха. Аз не съм вдигала никога тежести, не мога да вдигам щанги. Нямах, защото просто се грижеха за здравословното ми състояние. Сигурно щях да съм по-добра, ако тренирах пълноценно, но нямаше как да стане.

Кои са момичетата, които ви бяха най-близки в отбора?

– Разбира се, това е Верка Стоянова. Катюша Ничева и досега сме много близки, но тя се отказа по-рано и замина за Гърция. Руми Каишева, с нея винаги сме били в една стая. Имахме мото, което да ни вдъхновява – „трудно в подготовката, лесно в битката“. Така си бяхме написали на вратата с нея. С Верка бяхме непрекъснато заедно, както и след това с Мери Минева, нищо че тя после отиде в „Левски“. Има и от по-малките – Емилия Пашова, Мила Кьосева, с които се държахме много добре и ги адаптирахме в отбора. Много хубави отношения пазим и до днес, често се събираме.

Как понасяхте отговорността и напрежението, свързани с емблемата?

– Имахме един период, когато Сашо Тренев ни беше треньор. Тогава стана интрига и напрежение се породи, защото по радиото казаха, че сме били подарили една победа на Смолян. А те просто ни биха, защото не бяхме във форма. Тренев се извиняваше с нас и ние вече не го искахме за треньор. Той се махна и Верка стана играещ капитан. Но като цяло леко ни вървяха нещата, нямаше чак такова напрежение или проблеми. Аз лесно се разсейвах и Верка побесняваше и ми е крещяла „Мая, какво да ти пусна, рок ли, за да се събудиш“, защото много обичах рок музиката. Такива подвиквания, но никога не сме се сърдели. Но не сме си и прощавали, когато някой играе слабо и не е концентриран. Взаимно си помагахме.

Как се стигна до това да играете като нападател?

– Решение на треньорите си беше. На мен не ми се отдаваше да подавам, защото една година тренирах на стената, а топката често ми минаваше през ръцете и ме удряше по носа. В наше време нямаше това специализиране на отделен пост. Където си, там играеш. Бяхме универсални. След това, в края на кариерата ми, ме направиха център, защото бях бърза. Но общо взето няма нещо, което да не владеехме – посрещане, нападение от център, две, четири. Технически бяхме много добре подготвени. Сега малко ги правят волейболни „инвалиди“, защото много добри нападатели не могат една топка да посрещнат. Но тя играта така се разви, промениха се нещата.

След ЦСКА поемате към Италия…

– Да, заедно с Верка заминахме за Реджо Калабрия, бяхме заедно три години. След като се разделихме, моята игра спадна, защото бях свикнала много с нея, толкова време бяхме заедно, беше нормално. После отидох в Кан, бях и треньорка за малко. Като се върнах в България исках да съм треньор в ЦСКА, но Спиридон Зегов, Бог да го прости, ми каза „Имаме много треньори“ и не ме взе. След това отидох в „Славия“ и така минаха годините.

С какво се занимавате сега?

– Пенсионерка съм. Дълго време се занимавах с деца в Италия, но след коронавируса се поразпаднаха нещата и от две години не се занимавам с волейбол.

Следите ли какво се случва с ЦСКА?

– Малко съм встрани от нещата, защото нивото на българския волейбол като цяло спадна. Дано скоро да успеят да вдигнат спорта на ниво.

Какво мислите за проблемите на клуба около базата и липсата на решение за залата вече толкова години?

– Вижте, за да се върви напред и да се тренира спокойно, трябват условия, зала, всички тези неща. Ние нямахме такива проблеми, тренирахме по 6 часа на ден, след това обяд организиран, лагери, мислехме само за волейбол, за нищо друго. Затова имаше и успехи. Сега, като се чудят как да тренират, няма часове, залата все има проблеми някакви, как да стане?!

Какво бихте пожелала в такъв случай на момичетата и момчетата от отбора?

– На първо време им пожелавам да сбъднат мечтите си и да постигнат успехи. Но няма да е лесно. Трябват и условия, защото не стига само с желание. Знам, че ръководството ги подкрепя, но проблемите са налични. Дано да преодолеят всичко и да видим ЦСКА отново на върха.

Има и още нещо любопитно около вас. Вярно ли е, че сте била толкова силна на канадска борба, че сте печелили и срещу мъже?

– Природна сила. Казах ви, че не съм тренирала с тежести, но с брат ми много играехме на канадска борба. После в гимназията имах учител по литература, който се забавляваше, биех всички от моя клас, водеше и от други класове момчета. Веднъж като загубихме от „Левски“, такава ярост ме налегна, че влизам в съблекалнята и усуках чешмата! Нямам обяснение. И сега от време на време се забавлявам с по-младите на канадска, те не вярват, че ги бия.

Scroll to Top