Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Очаквайте нашата рубрика всеки четвъртък
Мария Каракашева е родена на 27 октомври 1988 година в Разлог. Тя е 4-кратен шампион с екипа на „червените“, като играе на поста посрещач. Дългогодишна състезателка и в националния отбор, като има множество отличия и зад граница, включително трофея от Чалъндж Къп.
Г-жо Каракашева, кога направихте първите си стъпки с ЦСКА?
– Аз съм родом от Разлог и през 2002-а, когато бях на 13 години, имахме турнир в София. Там бях забелязана от ръководителя на детско-юношеската школа на ЦСКА г-жа Верка Николова. Тя се свърза след турнира с треньора ми от Разлог и с родителите ми, като ръководството на клуба имаше желание да премина при тях. Така и стана.
Как премина този преход за едно малко момиче от Разлог в София?
– Определено за дете, което е израснало в малък град и е свикнало да ходи само по улиците, без никакво притеснение, отиването в столицата е стресиращо. Но когато някой желае нещо прекалено силно, стиска зъби и издържа на всичко. Така беше и с мен. Силна воля имах.
Колко време ви бе необходимо, за да се адаптирате към всичко, което представлява ЦСКА?
– Първите два-три месеца ми беше много тежко. Не бях свикнала на такива натоварвания и отговорност. Спортът върви неотлъчно с училището, в спортното на ЦСКА не ни правеха никакви компромиси, че тренираме двуразово, имаме мачове или нещо такова. Училището си вървеше неотлъчно и беше тежко за дете, което преди това е тренирало веднъж на ден, натоварването бе голямо. Беше си страшно за мен, имах моменти, в които мислех, че няма да издържа и че не е за мен, трябва да се откажа. Но може би и родителите ми, тъй като майка ми се е занимавала с волейбол, ми вдъхваше кураж и сила, че ще се справя и ще го премина. Оказа се права. Когато направиш промяна, винаги в началото е трудно, след което като свикнеш, нещата вървят все по-леко.
Помните ли първите си моменти при жените?
– Много добре, да. Бях на 16 години, когато треньор на девойките ни беше Атанас Петров и го повикаха за първи сезон начело на жените. Той привлече мен и още две-три момичета в първия отбор. Там бяха страхотни имена като Юлия Иванова, Криси Цветанска, Диана Ненова, Мария Филипова, Ева Янева и за едно дете на 16, което допреди няколко месеца ги е гледало от трибуните, да се окаже заедно с тях на терена и в съблекалнята, си беше наново стрес. Но времето ти дава увереност и сили, че може да постигнеш всичко, за което мечтаеш и искаш.
Помогнаха ли ви тези имена за адаптацията?
– Да, те бяха много добронамерени към нас. Не е имало разделение и не са се налагали и да ни тормозят по някакъв начин. Приеха ни много добре, работата вървеше страхотно, защото в този период ЦСКА беше хегемон при жените. Говоря за период, когато нямаше слаб отбор, а сега първенството е доста по-слабо.
Имате много мачове през годините, но помните ли някой, който да ви е оставил трайно петно в съзнанието?
– Мачовете в провинцията бяха много тежки. Помня един двубой в Плевен, губехме с 0:2. Там се играеше много трудно, условията тежки, зимите студени. Тогава бяхме фаворит, но те играха великолепно. На нас обаче ни пораснаха все едно криле и успяхме да обърнем. Тогава обаче доста срещи бяха по този начин, тъй като всеки отбор играеше страхотно. Доста тежки двубои сме имали.
С кои момичета запазихте най-близки отношения през годините?
– Аз изкарах доста години в чужбина и позагубих връзка, но се виждаме често с Добриана Рабаджиева, тъй като сме от един град. С нея най-много контактувам.
Това, което ви даде ЦСКА като основа, колко ви помогна, за да успеете и в чужбина?
– Много ми даде ЦСКА, няма какво да говорим. Това е име в българския спорт и да си част от този клуб е огромна отговорност. Трябва да защитаваш емблемата и името на клуба, да си дисциплиниран и да се влагаш непрекъснато, защото конкуренцията е голяма. Когато нямаше достатъчно стимул, нещата не се получават.
Излизайки от клуба, отваря ли врати?
– Разбира се. Всеки знае кой е ЦСКА. В момента клубът може и да няма изяви в Европа, но в онези години играехме навън и ЦСКА си беше водещо име в евротурнирите.
Лесна ли ви бе адаптацията в чужбина?
– Преминал ли си веднъж през ЦСКА, в чужбина вече ти е по-лесно. Пораснал си, човек свикнал на отговорност и напрежение. Да се присъединиш към останалите не е толкова сложно, след като си го направил в ЦСКА.
Планирате ли кариера във волейбола, но на друго поприще?
– Аз спрях с моята кариера преди година и половина и съм се отдала изцяло на семейството. Имам амбиции и за залата, но засега изчаквам. Тепърва ще преценявам.
Какво бихте казали на по-младото поколение в ЦСКА?
– Бих ги посъветвала, ако имат воля, желание и амбиции да постигнат нещо голямо, да не се отказват. Да следват мечтите си. Когато си упорит мечтите и желанията се сбъдват. Както стана с мен – едно дете от малката провинция, което стигна до гранд като ЦСКА.