Бойко Бонев е роден на 14 януари 1988 година в Перник. Носител е на три титли с екипа на ЦСКА, като изкарва 10 сезона като част от „армейците“. Посрещач, с поразяваща лява ръка.
Детска любов и осъществена мечта ли бе ЦСКА за теб?
– Аз се присъединих към ЦСКА през 2003 година. Роден съм в Перник, където стартирах кариерата си и след няколко добри сезона при децата от ЦСКА ме забелязаха и ми отправиха предложение, което не се наложи много да премислям, тъй като съм фен на клуба още от малък. За мен бе чест да стана част от най-големия отбор в България. Имах оферти и от други отбори, но след като го обсъдихме със семейството ми,
реализирах мечтата да се присъединя към ЦСКА.
Кой държеше най-много да станеш част от клуба?
– Антон Димитров ми беше първи треньор при подрастващите. Но главно с Александър Попов и Верка Николова обсъждахме моето отиване в ЦСКА. Не беше нужно много време да ме убедят, почти веднага взех решението. Свързаха се с мен след републиканското, отправиха оферта към клуба ми в Перник и нещата се случиха.
Колко трудно ти бе да се адаптираш към обстановката и колко време ти отне да пробиеш при мъжете?
– Първата година ми беше по-притеснено. Имах някои неща – технически и физически, които трябваше да оправя. Още във втората година започнаха да ме викат и при мъжете и постепенно си станах част от 
мъжкия състав. Реално още в юноши младша възраст ме включиха в отбора на Сашо Попов. Стана така, че играех за почти всички възрасти. Да, по-скоро тренирах с мъжете в първата година, но бях редом до тях. След това може би една или две години ми трябваха, за да се наложа вече и там.
Помниш ли първия мач, който изигра с по-сериозна роля?
– Не мога да кажа точно, защото еуфорията беше много голяма, лично за мен. Аз бях 16-17-годишен и всеки мач беше възможност да се доказвам. Гледах да извлека максимума от всяка минута на терена. Щастието бе много голямо, защото сбъднах мечтата си.
Кои са двубоите, след които си останал с най-голямо задоволство от представянето ти?
– Първата титла, която спечелихме, беше нещо наистина голямо, което няма да забравя никога. Играхме финал с Бургас, беше доста завързана битка, но целият отбор се справихме добре, като аз също бях доволен от играта си. Купата в Пазарджик също е много ценен спомен, защото за мен бе пик като игра. Разбира се и участието в евротурнирите. В този период ЦСКА води доста сериозни битки, на много
фронтове.
Кои са съотборниците, които допринесоха за израстването ти?
– Аз се задържах доста години в ЦСКА и имаше много опитни състезатели, които са ми помогнали. Засякох се с Ивайло Стефанов, Евгени Иванов, Николай Иванов, Иван Тасев, Портуандо, Мейо, Рама… За 10 години не мога да изброя всички, но определено имаше от кого да се учим и имахме страхотни примери за подражание. След този период имаше тежки моменти за клуба, но се радвам, че сега нещата отново си идват на мястото, макар и стъпка по стъпка.
За 10 години със сигурност си имал и трудни периоди. Как се справя един състезател с тях?
– Най-вече с помощта на семейството. Имахме и доста добър колектив от млади и опитни играчи, бяхме 
едно цяло и доста си помагахме. Аз не съм от София, няколко години бях в общежитието на ЦСКА, като семейството и отборът бяха до мен винаги, когато съм имал нужда. Иначе имах и доста контузии, които с течение на времето станаха тежки и принудително сложиха край на кариерата ми. Нужно е и характер.
Какво бе усещането да защитаваш емблемата на ЦСКА? Защото знаем всички, че става въпрос за сериозна отговорност.
– Определено тежи, но аз на крехка възраст станах част от клуба и още в самото начало там изграждат манталитет на победител. Тежко е да носиш бремето, че във всеки мач излизаш за победа, но на мен не ми
е било проблем. Това се очакваше, това и опитвахме да направим.
Къде се чувстваше най-комфортно на полето?
– В моите очи бях от черноработниците. Един от най-силните елементи ми беше посрещането, както и началния удар.
Това са основоположни елементи, трудно ли се усъвършенстват?
– Да, трудно е. Трябва и доза талант, както и усещане. Като пристигнах в ЦСКА играех преди това като диагонал в Перник. Не посрещах толкова, но пък ми вървеше и това бе една от промените, които направихме – Антон Димитров ме насочи към поста посрещач. Започнах да обръщам повече внимание на посрещането, с него водихме много разговори, защото съм с лява ръка, а от зона четири е по-неудобно. Той обаче ме убеди, че тепърва ще се търсят играчи с добро посрещане и заедно стигнахме до това решение. При мъже изцяло съм играл като „четворка“.
Накъде се развиха нещата след ЦСКА?
– Започнах с травмите. Тогава точно ме повикаха и в разширения състав на националния отбор, в първия 
период на Силвано Пранди. Но вече знаех, че коляното ми е за операция. Възстанових се и отидох в Иран за втория полусезон през 2009-а. След това вече ги редувах – травма, операция, възстановяване. Бях един полусезон в Катар, после един сезон и в Кипър, за да отида в Белгия.
Иран в момента е сред най-желаните дестинации за волейбол. Как ти се отрази на теб?
– Когато отидох тепърва започваха да инвестират време и средства. За мен бе първи трансфер в чужбина и не ми бе леко. Различна култура, религия, имаше много обстоятелства, които дадоха предпоставка за притеснение. След като мина малко време и го преодолях, се оказа добър опит. Имаше доста чужденци там, национални състезатели, първенството започваше да става много силно и бе плюс. Останах доволен
като цяло.
Сега с какво се занимаваш?
– Работя в сферата на залозите, пак е свързано със спорт. С трейдърство в една заложна компания.
Труден ли е животът на професионалния спортист, след като се оттегли от игра?
– За мен лично, да. Колкото и да си ангажиран докато спортуваш, винаги има свободно време за теб и семейството. При мен, след толкова травми, ми беше труден прехода. Хубавото е, че от спорта остава дисциплината и навсякъде се адаптираш, стига да имаш желание. Вече 5-6 години станаха, откакто приключих и нещата ми се получават добре. Единствено ми липсват залата и свободното време.
Следиш ли ситуацията около ЦСКА?
– Като цяло гледам да съм в час. Следя по телевизията и в сайтовете. Последните години първенството се засили, инвестират се повече средства, няколко равностойни отбора има, с лек превес на Хебър, където 
има много бивши национали. ЦСКА също направи стойностен отбор в последния сезон и с малко повече късмет можеше да се постигне още по-добър резултат.
Какъв съвет би дал на по-младото поколение в ЦСКА?
– Трябва да са целеустремени, да знаят какво искат, да не се отказват и да си гонят нещата докрай. Много ми се иска да показват по-голямо уважение към по-опитните и да ги слушат, защото има много какво да попият от тях. Да знаят каква цел преследват.